Икигай или Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот

    В малък японски град на остров Окинава умирала една млада жена. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за да може да ѝ помогне. Хората я познавали добре, защото била съпруга на кмета. За нейното лечение били поканени едни от най-добрите лекари и знахари, но животът малко по малко я напускал.

    И един ден тя не станала от леглото си. Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата ѝ бавно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със съжаление. Настъпило ранно утро, времето в което тя обикновено се събуждала, за да започне своят ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните. През последните дни тя живеела със своите спомени за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през времето. За едно съжалила, за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-вече скърбяла за това, че така несправедливо била наказана от съдбата.

    И изведнъж усетила, че тялото ѝ станало леко, леко…

    В този момент, погълната от новото, непознато преди чувство, някъде отвътре чула, или по-скоро усетила, силен, но много приятен глас, който неочаквано я „попитал“:

– Коя си ти?

– Аз съм Мегуми, жената на кмета – бързо и някак машинално отговорила тя.

– Аз не питам как се казваш и кой е твоят мъж. Кажи ми коя си ти?

– Аз съм майка на три деца.

– Питам те: „Коя си“?

– Аз съм учителка в училище – продължила неуверено жената.

– Нима те питам колко деца имаш и къде работиш?

    Жената съвсем се объркала. Но въпросът прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много любов, имало толкова време, колкото ѝ било нужно. Тя чувствала това, но не знаела какво да отговори. Жената давала все нови и нови отговори, но чувала един и същи въпрос: „Коя си ти?“. Сторило ѝ се, че минала цяла вечност. Вече нямала никакви отговори. Покорно замълчала и зачакала своята участ. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:

– Аз съм тази, която се събужда всеки ден, за да обича, за да помага на семейството си и да учи децата в училище.

    И в този момент нейното тяло потръпнало и тя почувствала как топло одеяло завива нейното замръзнало тяло, как сърцето ѝ бие така силно, че едва чува птичите песни отвън. Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, дръпнала пердето и лицето ѝ се озарило от яркото утринно слънце.

    Жената погледнала към часовника – било времето, в което обикновено се събужда, за да започне своя нов ден, пълен с грижи и детски глъч. Облякла се, влязла в кухнята и… започнала своя нов ден, изпълнена със сили и енергия.

    Така тя открила своя икигай – този, заради който всеки от нас е дошъл на този свят, този, който ни дава сили и смисъл в живота. Малко или голямо, това е нашето предназначение, което изпълва животът ни със съдържание и смисъл. Това, което събужда любовта и ни дава светлина. Това, без което се чувстваме опустошени, това, без което нашият живот бавно гасне от неизлечима болест…

    Икигай – е това, заради което се събуждаме всяко утро.

За въпроси и предложения, моля, в коментарите. 

Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на:

 

                                                                             

Follow ZigZag Library