В малък японски град на остров Окинава
умирала една млада жена. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за
да може да ѝ помогне. Хората я познавали добре, защото била съпруга на кмета.
За нейното лечение били поканени едни от най-добрите лекари и знахари, но
животът малко по малко я напускал.
И един ден тя не станала от леглото си.
Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата ѝ бавно се
отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със съжаление.
Настъпило ранно утро, времето в което тя обикновено се събуждала, за да започне
своят ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните. През последните дни тя
живеела със своите спомени за младостта, за сватбата си, за раждането на
децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се
срещала през времето. За едно съжалила, за друго се усмихнала, за трето
потъгувала. Но най-вече скърбяла за това, че така несправедливо била наказана
от съдбата.
И изведнъж усетила, че тялото ѝ станало
леко, леко…
В този момент, погълната от новото,
непознато преди чувство, някъде отвътре чула, или по-скоро усетила, силен, но
много приятен глас, който неочаквано я „попитал“:
– Коя си ти?
– Аз съм Мегуми,
жената на кмета – бързо и някак машинално отговорила тя.
– Аз не питам как
се казваш и кой е твоят мъж. Кажи ми коя си ти?
– Аз съм майка на
три деца.
– Питам те: „Коя
си“?
– Аз съм учителка
в училище – продължила неуверено жената.
– Нима те питам
колко деца имаш и къде работиш?
Жената съвсем се объркала. Но въпросът
прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много
любов, имало толкова време, колкото ѝ било нужно. Тя чувствала това, но не
знаела какво да отговори. Жената давала все нови и нови отговори, но чувала
един и същи въпрос: „Коя си ти?“. Сторило ѝ се, че минала цяла вечност. Вече
нямала никакви отговори. Покорно замълчала и зачакала своята участ. Гласът
мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:
– Аз съм тази,
която се събужда всеки ден, за да обича, за да помага на семейството си и да
учи децата в училище.
И в този момент нейното тяло потръпнало и
тя почувствала как топло одеяло завива нейното замръзнало тяло, как сърцето ѝ
бие така силно, че едва чува птичите песни отвън. Без да обръща внимание на
слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до
прозореца, дръпнала пердето и лицето ѝ се озарило от яркото утринно слънце.
Жената погледнала към часовника – било
времето, в което обикновено се събужда, за да започне своя нов ден, пълен с
грижи и детски глъч. Облякла се, влязла в кухнята и… започнала своя нов ден,
изпълнена със сили и енергия.
Така тя открила своя икигай – този, заради
който всеки от нас е дошъл на този свят, този, който ни дава сили и смисъл в живота.
Малко или голямо, това е нашето предназначение, което изпълва животът ни със
съдържание и смисъл. Това, което събужда любовта и ни дава светлина. Това, без
което се чувстваме опустошени, това, без което нашият живот бавно гасне от
неизлечима болест…
Икигай – е това, заради което се събуждаме всяко утро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар