Доста отдавна в Япония изпаднах в страшна депресия,
престанах да се грижа за себе си, можех цял ден да седя по пижама, да не се мия
по 2-3 дни. Дори зъбите си не миех. А после дойде момент, когато дори не ми се
живееше.
Когато научи за състоянието ми, моя приятелка, японка, ме
заведе в една клиника. Каза, че имат интересна процедура, след която животът ти
се променя, все едно си се родил отново. Дойде да ме вземе и тръгнах, както си
бях по пижама и по чехли. Явих се в клиниката в този вид. В Япония въобще не
обръщат внимание на външността. Ако искаш, гола ходи. Не им пука. Всеки е зает
със своите мисли. Нямат навика, да се интересуват от хората в градския
транспорт или на улицата. Дотолкова са свободни хора.
Стигнахме, попълних някаква бланка. Влизам и гледам - в
средата на стаята има ковчег. Лекарят зададе няколко въпроса и ми дадоха дрехи
за погребение. Преоблякох се, наредиха ми да лягам, за да добия представа какво
е чувството да си мъртъв, а когато поискам да изляза, просто да натисна бутона
и те ще ми отворят.
Легнах. Вътре имаше странна миризма, но бяха напръскали с
освежител. Мек атлас. Ярък цвят. Бисер по края. Лежах и разглеждах ковчега.
Вътре се чуваше погребална музика. Проникваше слаба светлина през процепите.
По едно време усетих, като че ли ме изнасят и товарят в
кола. Започнах да натискам бутона. Той се разпадна в ръцете ми. Започнах да се
възмущавам, да крещя, че не съм платила за това. И изобщо, да не са изперкали?
Пътувахме около 10 минути. Започнах малко да се задъхвам. След това чух
командата: „Сваляме“. И усетих как ме спускат с въже в земята. И започнах да
чувам, как буците пръст топуркат по капака на ковчега. И гласовете взеха да
стават все по-приглушени. Започнах истерично да крещя с пълно гърло. Псувах. В
главата ми милион мисли. Явно бях попаднала на сектанти. И те сега ме
погребваха жива. Ненавиждащи чужденците. И най-вероятно приятелка ми японка
беше техен съучастник. Мислех си как ми се иска да я убия. Наистина ме
зариваха!
Започнах още по-силно да пищя, като свиня в касапница, да
ритам с крака. А най-страшното бе, че започнах да се задъхвам. Ридаех и сълзите
ми течаха по бузите. Поради теснотията не можех дори лицето си да избърша.
Лежах вцепенена като дърво. Мислех си: „Господи, не искам да умирам“.
Там беше ужасно тясно. Задушно. Започна да ми се вие свят.
Имах усещането, че започвам да изстивам. „Земята е студена“, си помислих. Ридах
20 минути. И вече губех съзнание.
Пред очите ми изплуваха минали картинки. Как родих и държах
дъщеря си в ръце. Първите ѝ крачки. О, боже, съвсем бях забравила за дъщеря си.
Заради депресията.
Сетих се, че престанах да се обаждам и на мама. Помислих си:
„Животът е толкова прекрасен, чудесен!“. А аз тук умирам в ковчега. И ме убиват
любимите ми японци. Които толкова боготворях.
И изведнъж се отвори капака. Все още бях в същата стая. А
погребението се оказа само една компютърна симулация. Плаках още 10 минути.
Едва се успокоих. А приятелката ми се кикотеше отстрани. Дадоха ми видеозапис с
моята „смърт“. В ковчега имало камери и всичко записали.
След тази процедура отслабнах, разхубавих се. Заобичах
живота и повече през ум не ми минаваше, че не искам да живея. И депресия нямам
вече. Повече не искам да съм там. Искам
тук и сега. Точно така! И вие ще заобичате живота.
От Алфия Ханмурзина
Превод: Йосиф Йоргов
източник: обекти.бг
За въпроси и предложения, моля, в коментарите.
Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на:
Няма коментари:
Публикуване на коментар