Какви сме били, кои сме и кои можем да бъдем?

Ще ви заведа на едно малко езеро. То е на 350 километра южно от София. Чисто географски това езеро принадлежи към Егейските езера. Разделено е почти по равно между Република Македония и Гърция. Името му е Дойран. Дойран прилича по форма на око. Но това око е видяло доста много.

Ниските безлични хълмисти поля около Дойран са като връх в историята на българската слава. Като нашия Еверест. Всеки, който погледне към тези ниски поля трябва да знае, че тук почиват български кости.
Тук са костите на младия Димчо Дебелянов, забележителен поет, който умира прострелян в корема.

Тази земя е полята с много българска кръв. Тук се е водила една наистина грандиозна битка. Сраженията са били най-голямото предизвикателство, пред което е била изправена нашата малка страна.

Срещу нея са действали 350 хилядна войска, а после 650 хилядна, въоръжена с 2230 оръдия и 3450 картечници. Повече от 1000 дни и нощи е продължила тази битка. Почти 3 години сме устояли на тази сила, изправена срещу нас. Тази сила всъщност е била световна сила. Френски дивизии, английска армия, две руски бригади, Черната шотланска гвардия. Сражението край Дойран е най-голямата ни победа, по-голяма от тази край Одрин, Сливница, Клокотница или край Тутракан. Защото съотношението на силите е било 4 към 1 в полза на световните сили.

Героят от тази битка, полковник Борис Дрангов е казал: „Не нам, господа офицери, не Вам, Ваше Величество, а на българската войска се дължи тази победа.“




За въпроси и предложения, моля, в коментарите.

Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на: