Черешите

По черешово време дядо се качвал на високата стълба да бере, а котката Мурка се изкатервала по клоните и полягала на някой клон близо до стопанина си. Мурка не я заварих, помня само кучето Нитрат (наречено на герой от комикс), а по-късно и кучето Ромул, което ядеше череши от ръката ти, ако му дадеш.
Обичах да се качвам и по стълбата, и по клоните. Дядо все ме подсещаше да бера черешите с дръжки, за да не изгният бързо. И да не ям направо от дървото, че са пръскани. Ама кой ли ти слуша.
В този сезон любителят на животните и почитателят на книгите на Дарел и Лоренц, моят дядо, ставаше свиреп спрямо един единствен животински вид: скорците. Най-много им се сърдеше за това, че са колективисти: не вземат, като врабеца индивидуалист, да клъвнат една-две черешки и да си отлетят, а крещят на върха на дървото, докато съберат цялата тайфа да яде!
Белите череши бяха толкова много, че на баба не й стигаха бурканите вкъщи и съхраняваше част от сладкото в един голям супник от вече несъществуващ сервиз. Но от нас с брат ми нищо не можеше да се скрие, нито супникът, нито скътаните кутии бонбони за гости.
Те така и не ме научиха как да се грижа за покойници и гробове. Винаги тяхната грижа беше за живите. И за паметта.


За въпроси и предложения, моля, в коментарите.

Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на: