Българското вино

Историята на българското вино може да бъде проследена от древна Тракия и гръцкия бог на виното Дионис до днес. Българска територия е един от регионите, където много от традициите на винопроизводителите са основани през периода на елинистичния свят. За култивираната лоза се казва, че първо се отглежда в Централна Азия. Най-ранните следи от нейния произход в това, което е сега България, могат да се проследят, като се върнем назад с 3000 години.
Омировата Илиада описва черното вино, сладко като мед, което корабите на ахейците носели всеки ден от тракийски град до техния лагер извън Троя.
Учените историци вярват, че днешните български винени култури като Памид, Димят, Мискет, Гъмза, Мавруд и лозата на Мелник датират от тези тракийски времена. Справедливо е да се предположи, че вината на този период са били невероятно вкусни, плътни, сладки и ароматни, тъй като точно така древните автори ги описват. По време на тези древни времена гръцки историк описва празник, организиран от тракийския цар Севт (424 -410 г. пр.н.е.), в който виното се сервира в животински рог, като обредна обичай.
Археологическите разкопки са довели до откриването на множество оброчни плочи, украсени съдове и монети, изобразяващи сцени на пиене на вино в живота на траките. Най-известните плочки са от злато и сребро, върху които са изобразени ритуали - пиене на вино с бог Дионис.
Отглеждане на лозя на Балканите продължава с пристигането на римляните в рамките на полуострова. Историците твърдят, че региона на Черноморското крайбрежие е този, където бялото вино започна да се произвежда. Това вероятно е периодът, в който започва създаването на производството на вино в Поморие и Несебър.
Приемането на християнството през 9 век в България дало нов тласък на консумация на вино. Имало е в изобилие вина с отлично качество. Една история разказва, че участник в Четвъртия кръстоносен поход през 1205 година пощадил района на Асеновград от изгаряне до основи, защото одобрил местните качествени вина.
В периода между 14-ти и 15-ти век българските вина са били търгувани в рамките на регионите от Югоизточна и Централна Европа.
Османската империя е управлявала България между 15-ти и 19-ти век. Това се оказал катастрофален период за производство на вино. Въпреки това консумацията на вино в рамките на този период е оцеляла, което се дължи на факта, че се считала за един много важен аспект от християнските традиции в рамките на империята.
Появата на по-заможно християнско население в средата на 18-ти век бавно помогнало да се съживи традицията в пиене на вино. Това създало търсене на по-качествени вина. Експортните пазари започнали да се развиват. Най-вече на червено вино, което могло да се намери в региона на Черно море.
Френски лекар и археолог, който пътувал из България през 1829 г., коментирал виното от регионите на Сливен и Анхиало, като ги сравнявал с качеството на френското вино. Сравнения на български вина със френските сортове, могат да се възприемат само като комплимент, особено ако те идват от влиятелни френски хора.
Освобождението на България през 1878 г. заварва винарската индустрия в сравнително добро състояние. Статистиката показва, че е имало близо 50 хиляди хектара лозя в страната. Не минало много време и за съжаление филоксера нападнала българските лозя и унищожила много от старите традиционни култури. Българското Министерство на земеделието и търговията изпратило покана до известен френски експерт да работи по проблема. Неговите препоръки се базирали на американско решение за борба с филоксера, което е било изпитано успешно във Франция и други европейски страни. Този експерт бил особено впечатлен от местните сортове българско грозде Мавруд, Памид и Мискет. Той заявил, че гроздето Мавруд и Памид трябва да се отглеждат за производство на вино в южните региони на България. А за северните територии той препоръчал Гъмза. Той изказал мнение, че българският Мискет може да съперничи на известни унгарски бели вина. В резултат на препоръките на този професор е създадена в Плевен през 1902 г опитна станция за отглеждането на лозя и производство на вино. После тя е трансформирана в национален институт, който съществува и до днес.
В края на 20-те и началото на 1930 българската винена индустрия започна да расте чрез въвеждането на кооперации по лозата и виното. Първата била създадена в Сухиндол, която по-късно се превръща в национален модел за други винарни. Повечето от проектите за сътрудничество са били построени върху австрийски и други западноевропейски експертизи. Средните нива на избените капацитети варирали от 500 до 1500 тона.
През 30-те години производството на вино придобило местен характер. Въпреки известните европейски сортове започват да се харесват и българските Каберне Совиньон и Ризлинг.
В периода, когато България беше зад "Желязната завеса", правенето на вино е консолидирано, монополизирано и се превръща в държавна индустрия. Нейният целеви пазар е ограничен до "Източния блок" в рамките на СИВ (Съюз на икономическа взаимопомощ) на социалистическите страни и стандартите остават ниски.
През 1989, със значителните политически промени в България, към края на 1990-те години държавния монопол на винарската промишленост приключила. Това е довело до приватизиране на всички винарни. България разполага с повече от 80 индустриални винарски изби, които в момента са с мощност между 1000 и 60000 тона. Лозята покриват над 97 хиляди хектара земя.
България има винарска индустрия, която в момента заема 30% от износа в Европейския съюз. Българските вина се продават във Великобритания, Ирландия, Германия, Холандия, Скандинавските страни, САЩ, Япония, Полша, и бившите съветски републики. Най-големият пазар е Великобритания, която поема 25% от износа.

За въпроси и предложения, моля, в коментарите.

Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на: