Стара велика България

Хан Кубрат

   Хан Кубрат починал към 650 – 655. Той имал 5 синове, които фактически управлявали като полунезависими различни части на държавата и имали под своя власт различни български племена. След смъртта на кана вероятно избухнала династична криза, вследствие на което всеки от синовете взел самостоятелно решение за своите поданици.
   Най-големият – Баян, останал в Стара Велика България. Вторият син, Котраг, преминал Дон заедно с българското племе кутригури и се заселил срещу земите на брат си. Четвъртият и петият син – Кубер и Алцек, се насочили на запад и се
заселили при аварите. Алцек твърде скоро се отделил от тях и се заселил първо в Северна, а впоследствие в Южна Италия. Именно затова в тази държава има много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери. Подобна стъпка направил и Кубер; около 683-685 той се отделил от аварите и създал втората България на Балканския полуостров, в земите на днешната държава Македония. Третият син – Аспарух, бил начело на племето, директно наречено в изворите „българи”, както и на част от уногондурите – племето, което владеел великият му баща кан  Кубрат. Той пресякъл Дон, Днепър и Днестър и се установил ок. 665-670 северно от Дунавската делта, като център на държавата станало мястото, известно като „Онгъл”. Има различни обяснения за етимологията на думата. Тя е в пряка връзка със славянското „ъгъл”, близка е до думата „аул”, както и с монголското „онголо”, което означава „завой при река”. И трите етимологии насочват към територията, заключена между Черно море от изток, завоя на Дунав преди вливането на реката в морето от юг и теченията на реките Прут и Серет от запад. В този район има многобройни землени съоръжения – валове, както и землени лагери, които изглежда са дело на българите на хан Аспарух. Твърде скоро българският владетел присъединил към територията на държавата и част от Северна Добруджа, като същевременно започнал и нападения много по на юг. И тогава дошъл сблъсъкът с Византия. Част от територията, заета от българите, попадала в територията на византийската провинция Скития. Въпреки че градовете и селищата тук били отдавна напуснати от своите обитатели поради многобройните аварски и славянски нашествия, това били земи на Източната Римска империя. Именно това провокирало големия поход на император Константин ІV срещу българите през 680.
   Има още един твърде важен факт, който отдавна е известен, но не и сред масовия читател. През 674-678  столицата на империята Константинопол била обсадена от арабите. Това било много тежко изпитание за Византия, с което тя се справила блестящо. През 678  византийските войски нанесли съкрушително поражение на арабите в Ликия, а арабският флот претърпял голямо корабокрушение при нос Силея, край бреговете на Памфилия. Арабският халиф Моавия, поставен буквално на колене от тези събития, се принудил да сключи унизителен мир с Византия, като се задължил да плаща ежегоден данък на империята. Това направило изключително силно впечатление в Европа. Не само независимите славянски племена, но и дори великият аварски каган (тази титла означава „кан на кановете”, "върховен кан") се респектирали дотолкова от мощта на Византия, че започнали да плащат данък подобно на арабите. Именно в този момент, през 678 - 680, когато империята била в зенита на своята мощ, българите се настанили в нейните земи. Това бил голям удар върху престижа и ореола на непобедимост на Византия, който тя с право си извоювала във войната с арабите. Затова и реакцията на Константин ІV била толкова остра – начело на цялата византийска армия и флот той се отправил към устието на Дунав. Главното българско укрепление било обсадено и в течение на няколко дни не се водели военни действия. Тогава Константин ІV получил силен пристъп на подагра, поради което дал напътствия на генералите си и с кораб се върнал в Месамбрия. Това разстроило византийската армия и се понесъл слух, според който императорът бягал. Затова и войската се дезорганизирала и започнала да се оттегля. Използвайки този момент, българите нападнали и нанесли пълно поражение на императорската армия. В преследването й хан Аспарух преминал Дунав и спрял "при Варна, близо до Одесос". Тази битка се състояла през лятото на 680.  През пролетта на следващата 681 българските отряди нападнали Тракия. Император Константин ІV не продължил войната – изглежда, че поражението от предишната година било действително катастрофално за армията му. Затова той сключил мир, според който се задължил да плаща данък на българите – същия данък, който в продължение на повече от сто години Византия плащала на Аварския каганат. Трябва да се знае, че Константин ІV в никакъв случай не бил страхливец. През 678 г. той лично ръководил отбраната на Константинопол от арабите. Така че е по-вероятно той да се е уповавал на огромната си армия и вярвал безусловно в победата си, затова е решил да се оттегли, за да се лекува.

Годината на сключването на мира между Византия и България

   Годината на сключването на мира между Византия и България се знае с точност благодарение на един от протоколите на Шестия вселенски събор, който се провел през 680-681 г. На 9 август 681 г. думата взел сирийският презвитер Константин Апамейски. Ето какво казва той в началото на словото си: „Дойдох при вашия свети събор да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България”. Така че мирът с българите бил сключен през периода май-юли 681 г. Показателно е, че презвитер Константин нарича директно новата държава „България”. Тоест, византийците са считали новите си съседи за носители на държавна традиция. Това е съвсем нормално, понеже много години преди 681 г. в хрониките изрично се говори за държавата България. Това става винаги, когато хронистите пишат за кан Кубрат и Стара Велика България. Така че през 681. Източната Римска империя признала съществуването на старата, Кубратова България, но вече на територията на Византия.

Началото

   Такова е било началото на Дунавска България – наследникът на Старата Велика България на хан Кубрат. Това е най-старата държава в Европа, която е запазила без промяна своето име от създаването си до ден днешен.